24 Глава (продължение)

В гърлото ми се пораждаше вик. Ето, най-накрая бях напълно сигурна, че крият нещо от мен, но какво ли беше то. Дори и Едуард, който сега беше до Карлайл и Брус, си беше придал вид на напълно честен ангел. Но това не беше в моя полза. Алис се опитваше да види нещо. Джаспър не ме изпускаше от поглед. Новият вампир, Симон, се беше втренчил в мен. Почувствах се странно, усетих болката в сърцето ми, главата ми си отстояваше своето. Зави ми се свят, но успях да се задържа. Стоях неподвижна и замръзнала на място, не можех изобщо да се помръдна, не чувах абсолютно нищо, гласовете сякаш бяха далеч.Не виждах никого. Все едно някой бъркаше в съзнанието ми. Тогава се случиха още няколко неща. В съзнанието ми започнаха да се появяват различни образи, в бърз кадър отначалото. Бях вкъщи при Чарли. После бях в училището, беше ми призляло и Едуард беше с мен. После бях в Порт Анджелис. Появиха се някакви мъже и бях уплашена, докато не се появи Едуард. После един ресторант и разговор с Едаурд. Докато накрая разбрах какъв беше той в колата. После на нашата поляна го видях на слънцето и той ми разказваше всичко. Целувките, които не исках да спират, а той трябваше да се контролира. Семейството му, играта на бейзбол и Виктория, Лорън и Джеймс. Всичко това мина на бърз кадър. Докато не спря на един спомен, как Джеймс искаше да ме убие. Болката преминаваше отново и отново през мен. Стоя няколко минути на този спомен и минаха няколко други откъснати частици от минали събития...Как танцувах с Едуард на бала, рождения ми ден в къщата му, Джаспър искаше да ме убие заради кръвта ми. И тогава спря отново на един особено болезнен спомен – бях в гората с Едуард и нещо не беше на ред. Той ме гледаше безизразно, а аз стоях вкаменена и не можех да помръдна.
"Ти не ме искаш?" чух думите си, а той беше казал "Не."
Тогава видях как го молих да не прави това да не заминава и чух думите му.
"Обещавам ти, че това ще е последният път, в който ме виждаш. Ще бъде така, сякаш никога не съм съществувал."
Болката отново мина през мен и изобщо не знаех къде се намирам в момента. Сякаш някой нарочно правеше този спомен да се връща в съзнанието ми отново и отново
"Ти не ме искаш?"
"Ще бъде така,сякаш никога не съм съществувал."
Болка, огромна болка изпълни сърцето ми. Виждах как него вече го нямаше и ме оставя сама. А аз вървях някъде из гората и сълзите не преставаха да се стелят от очите ми.
"Ще бъде така, сякаш никога не съм съществувал."
"Ти не ме искаш?"
"Не."
Това ме убиваше малко по малко. Болката беше мъчителна и непоносима вече. Сякаш ме разкъсваше от вътре. Не можех повече да издържам.Исках да спре.
"Ще бъде така, сякаш никога не съм съществувал."
Отново и отново. НЕ! Ела в съзнание! Хайде! Можеш! Направи го!
"Ще бъде така, сякаш никога не съм съществувал."
И бях сама в гората.
Сълзи много сълзи...
Любов....Живот...Смисъл...КРАЙ!
- Неееееее… - извиках с колкото глас можех. - СПРИ!
Тогава не знам какво направих, но съзнанието ми беше тъмно сега. Вече ги нямаше спомените. Нямаше ги, отидоха си. Повтарях си аз. Отидоха си. Тъмнина. Сега е само тъмнина. Не издържах повече. Само паднах на колене на земята и ръцете ми покриха лицето ми. Тази болка...болка, която ме убиваше. Започнах да чувам гласове. Всички гласове бяха едновременно разтревожени и питащи. Но не обръщах внимание. Исках всичко да изчезне. Исках само да е тишина, тъмнина, да не мисля.
- Бела? - вече чух близкият и уплашеният глас на Едуард
- Добре ли си? - чух и Брус
- Какво и е? - чух и разтревоженият глас на Самър - Заради това което направи ли е така?
.Изведнъж се почуствах по спокойна, знаех че това е заради Джаспър, за което му бях благодарна. В момента имах нужда от спокойствие. Исках да забравя. Да забравя. За пръв път исках да не си спомням нищо.
- Бела? - попита отново уплашен и разтревожен Едуард - Моля те кажи нещо. Моля те! - умоляваше ме той. Но аз не можех да помръдна, не можех да отговоря нищо. Просто бях замръзнала.
Той ме хвана с двете си ръце и ме повдигна леко и внимателно.
- Не..... - едвам успях да кажа аз, но знаех че го е чул.
- Всичко е наред скъпа. - прошепна той - Моля те успокой се. Всичко ще се оправи.
- Не...няма - шепнех аз.
- Какво стана? Как го направи? - чух учуденият глас на Лукас.
- Бих искал и аз да разбера - беше гласът на Емет.
- За какво говорят? - попитах аз, като все още бях в прегръдките на Едуард.
- Шшш тихо не се тревожи - каза той още разтревожен - Искам да се успокоиш. Моля те!
- Най-накрая откри силата си Изабела! - беше гласът на Аро и исках да се обърна, но Едуард не ми позволяваше - Впечатляващо наистина.
Едуард изръмжа и ме стисна още по здраво.
- Пусни ме! – смотолевих с висок и неубедителен глас.
Но той ме познаваше по-добре и от самата мен. Знаеше, че няма да искам да видя това, което се задаваше към мен. Ръмженето му се засили и почувствах как нова вълна от спомени се задава към мен. Самата мисъл за нови болезнени преживявания, изскачащи от главата ми ме караше да се чувствам като на смъртното си легло. Не можех, не исках, не трябваше, но продължаваше. Започвах да треперя по-силно и по-силно, докато най-накрая не издържах. Всичкият насъбран гняв, всичката вина, а дори и любовта ми към Едуард напираха да излязат. Можех да ги контролирам, но не исках.
Новата вълна понечи да ме удари, но нещо я спря. В следващия момент всичко беше в светлина. Карлайл, Есме, Розали, Емет, Джаспър, Алис, Елизабет, Брус, Лукас, Самър, Робин, Аро, Джейн, Деметри, Симон, Алекто а дори и Едуард си закриха очите от силната светлина. Аз просто затворих очи и се отдадох на всички излизащи от мен чувства. В този нощ, в този момент, аз бях тази, която остави всички с отворени усти, защото светлината, излъчваща се от мен, би заслепила и Слънцето. Тук бяхме само аз, моите чувства и СВЕТЛИНАТА.
25. И съзнанието се намесва…

Рая или Ада…две винаги объркващи понятия. Винаги едното се свързва със светлина и русокоси ангели с бели роби, а другото с болка и чудовища. Това още повече обърква нещата, защото в този момент всичко бе заобиколено от светлина, а аз се побърквах от болката на мястото на сърцето ми. Изгаряше ме, но по някаква глупава причина се чувствах по-силна. Сякаш можех да контролирам настоящето и бъдещето, но спомените от миналото продължаваха да ме връхлитат като ято разярени гарвани, готови да ме нападнат с големите си жълти клюнове. Болката започна да намалява и именно това ми показваше, че все още съм жива, че имам сърце, готово отново да обича и да бъде обичано. Или може би бе прекалено изгорено от огънят, породен от спомена от последните ми дни като човек…Не, беше цяло! Все още изпитвах същите чувства към Едуард, може би дори по-силни ако бе възможно.
Светлината започна да намалява заедно с болката и аз започнах да се връщам към реалността. Установих, че не съм се пренесла в отвъдното царство, веднага след като улових обърканите гласове на останалите. Усетих ръцете на Едуард хванати здраво около талията ми. Той бе закрил лицето си в дългите ми кестеняви коси, с мисълта да предпази чувствителните си очи от искрящите лъчи. Усещах аромата му, дъхът му, нежността му и всичко това събрано в образа на моят любим, успя да ме изтръгне от транса ми.
- Бела? – успях да чуя сякаш далечният му шепот в ухото си.- Бела, скъпа, добре ли си? – и улових притеснението му.
Успях да си отворя очите, но скоро предпочетох да не го бях правила. На чистилището бяха коленичили всички, в опит да се скрият от пътя на лъчите. Но в момента, когато аз се върнах към живота си на третата планета от Слънчевата система установих, че светлината, че всичките тези искрици са си тръгнали заедно с моето появяване. Навярно не гледах по-обезумяло от останалите вампири тази вечер, но определено знаех, че има някаква промяна в мен. Дали и те го бяха усетили?
- Какво за бога? Как? – чух обърканият глас на Брус.
- Какво стана? Някой моля да обясни. – отбеляза Емет.
- Да, и аз няма да имам нищо против! – смотолеви Розали.
Останалите само се съгласиха с нея.
Как можех да им кажа след като и аз самата не знаех със сигурност? Тогава реших да си изясня нещата и просто затворих очи и се оставих на инстинкта си. Усетих дъха на Едуард върху лицето си, ръцете му бяха още повече затегнати около мен с идеята да ме предпази от нещото, каквото и да беше то. Усетих внезапното вцепенение на Алис, която определено видя нещо страшно. Усетих как Джаспър, Есме, Розали и Самър се опитваха да я накарат да говори. Карлайл и Брус поглеждаха ту към мен, ту към Аро. Затова реших да си поиграя малко със собственото ми съзнание, игра която винаги печеля. Зарових се надълбоко из миналите и настоящи моменти. Спомних си как Аро беше казал, че съм открила силата си. Ако трябва да бъдем точни, думите му бяха:
‘- Най-накрая откри силата си Изабела! Впечатляващо наистина.’
Силата ми? Значи не са само Едуард, Алис и Джаспър? И аз бях уникална? Йес! Ох, Боже! Как можех да се радвам на нещо, когато усещах, че нова вълна идваше към мен?! Не, трябваше да се стегна и да открия каква ми е силата преди другите. Започнах отново да наслагам отделни факти в съзнанието си. Едуард не можеше да чете мислите ми, Джейн не можеше да ме кара да се гърча от болки (беше се опитала при миналото им посещение), но Джаспър все пак продължаваше да ми влияе, Алис да ме вижда. Но техните сили не бяха свързани с ума ми или съзнанието ми. Ами да! Ох, колко съм глупава! Силата на Рената, персоналният бодигард на Аро, беше същата. Едуард ми беше казал, в човешкия ми живот, че тя притежава силата „щит на съзнанието” и така предпазва Аро от всички атаки. Следователно и аз можех. Трябваше да се науча да я използвам само за няколко минути. Невъзможно, но в моя речник не съществува такава дума.
Напрегнах се. Едуард затегна ръцете си още повече около кръста ми и ръмжене излезе от гръдни му кош. Вълната от нови спомени приближаваше и аз се концентрирах още повече. Нищо не е невъзможно, нищо не бе невъзможно, нищо…нищо… Вълната се удари в нещо и се разруши. Вече бях уловила не само какво точно трябва да очаквам, но и откъде идваха тези спомени.
- Няма да имам нищо против ако кажете на Симон да спре да си играе на опитно зайче с мен.- казах с твърд тон и погледнах Аро.
- Да, права си. Но това само спомогна да откриеш своята сила, която между другото е изключителна.- и той погледна към обърканото изражение на Едуард. И понечи да обясни,- Виждаш ли Рената? Знаеш, че тя притежава силата да отхвърля атаките на всички, нали? Твоята Бела също е надарена. Това е и причината да искаме да се присъедини към нас. Ако се научи как да я използва, би могла да защити целия клан, дори и от разстояние.
Аз? Толкова силна? Няма начин!
Но щом толкова искаха да се присъединя към тях, значи все пак може би имаше някаква малка вероятност наистина да мога да овладея силата си. Отново затворих очи.
- Бела? – чух разтревожения глас на Едуард.- Какво стана, Карлайл? Всички знаем, че не можем да припадаме! Какво й има?
Да припадаме? Не, бях в съзнание! Но защо той си мислеше така? Опитах се да си отворя очите, но не можах. Вместо това видях различни образи, сякаш тъмни сенки от миналото, вървящи насам. Сякаш не гледаха мен, а през мен. Загледах се в лицата им и с изненада установих, че ги познавам. Единият образ беше на мъж, приблизително на около 45 години, с къса кафява коса и строг поглед; а другият беше на момче, с кафеникава кожа, дълга черна коса и очи, пълни с любов, гледащи към мен. Познавах този поглед, тези очи. Сенките се приближиха още повече към мен и ме накараха да отстъпя назад. Те не преставаха да се приближават и да шепнат своята песен.
‘Бела, Бела, ти можеш! Ние ти вярваме! Ние ти вярваме!’ и продължаваха да го повтарят като грамофонна плоча, застанала накриво спрямо грамофона.
‘Кои сте вие?’ опитах се да прошепна аз, но безуспешно.
Те продължаваха да се приближават, а аз да се отдръпвам към безкрайността. Изведнъж се спряха и лицата им се проясниха. Успях да различа мъжа от снимката на чийто гроб бях. Това бе баща ми- Чарли Суон. А другият образ все още бе покрит от сянката на забравата.
‘Белс, знам че си много объркана, но ще се справиш. Ние вярваме в теб! Просто се концентрирай, мъничката ми!’ и гласът мак заглъхна.
‘Татко? Чарли?’ реших да видя дали наистина е той. Мъжът само кимна и това ме накара хем да се зарадвам, хем да се натъжа. Но той бе мъртъв. Как така виждах?
‘Моля те, Бела. Концентрирай се.’ каза другият образ. Чак тогава усетих как познавам този дрезгав глас, това мускулесто тяло, тези дълги черни като катран коси, спущащи се свободно като водопад надолу. Това бе най-добрият ми приятел…поне неговият образ, призрак или каквото всъщност беше.
‘Джейкъб?’ попитах с недоумение.
‘ Да, миличка. Ние сме. Нямаме много време, затова се концентрирай. Трябва да се научиш да използваш дарбата си, преди да е станало прекалено късно!’ и очите му сякаш се напълниха с надежда и болка. И всичко това само заради мен. Бяха минали сигурно двадесет, а може би и повече години от смъртта им, но аз продължавах да съществувам за тях.
‘Защо? Какво ще стане?’ опитах се да разбера.
‘Волтури крият своята изненада за вас. А сега се концентрирай!’ прокънтя дрезгавия и все пак лек като ветрец глас на Джейкъб Блек.
‘Концентрирай се на силата си в теб! Трябва да се научиш да я използваш само за няколко минути!’ каза Чарли с тих и загрижен глас.
‘Как само за няколко минути? Не мога! Няма да успея! Другите се учат с години….Не, невъзможно е!’- бях започнала да говоря аз с паникьосан глас. Не усетих как се бях скъсила дистанцията си с тях, но това не ме притесняваше толкова, колкото желанието им да направя това.
‘Изабела Суон! Откога думата „невъзможно” съществува в речника?’ и си проличаха две неща. Първо – той определено бе шериф и второ – мой баща!
‘Да, винаги си твърдяла, че нищо не е невъзможно! Трябва да ги спасиш. Всички ще загинете, дори и Едуард.’ и гласът на Джейкъб се пречупи на последната дума.
‘Да ги спася? От какво?’ опитах се да разбера аз – неуспешно.
‘Няма време за глупави въпроси. Времето ни изтича. Концентрирай се върху силата си.’ гласът на Джейкъб прокънтя.
Кимнах с глава и започнах да мисля за силата си. Усещах приливи и отливи, но някак си трябваше да я задържа на едно място, трябваше да е достатъчно силна, за да ни спаси от опасността, каквато и да бе тя.
‘Точно така, вече е малко по-добре.’ Каза с поощрение Чарли.
Съсредоточих се още повече. Вече започвах да усещам на нещо като…бариера. Сякаш леко се приплъзваше по тялото ми докато най-накрая не го напусна. Чувствах се лека и спокойна, а учудващо и в безопасност. Пак се концентрирах, този път силата ми сякаш не можа да се задържи в тялото ми и реши да го напусне.
‘Белс! Ти успя! Мечешка прегръдка?’ чух да възтържествува Джейкъб. Но предпочитах без прегръдки. И без това ми се насъбра много.
‘Миличка, трябва да тръгваме. Но винаги ще съм до теб, запомни това.’ Каза баща ми, моят истински баща, когото бях видяла за секунди и после пак щях да загубя във вечността.
‘Моля ви, не си тръгвайте! Останете с мен!’ прохленчих аз.
‘Не можем. Чакахме те толкова време, но ти не се появи и се примирихме с мисълта. Когато се превърнахме в сенки разбрахме, че ти си забравила за предишния си живот. Не можем да направим нищо повече.’ Изрече с болка в гласа Джейк. ‘Само запомни, че винаги ще те обичам, като моя най-добра приятелка,а дори и като нещо повече!’ и постепенно започна да се отдалечава.
‘Обичам.Ви.Чак.До.Безкрайността.’ казах аз.
Образите започнаха да изчезват малко по малко и да оставят малки локвички, вероятно пълни със сълзи, след себе си. Отново бях сама със своята сила и празните си мисли. Докато не започнах да чувам нови гласове, само че по-силни и много по-познати.
- Какво си й направил? Какво й има? – чух мекия като кадифе глас, примесен с ръмжене и омраза.
- Може винаги да споря с теб, Едуард, но тук си прав! Какво си и направил, изчадие такова? – каза друг гневен и заплашителен глас.
Отворих очи. Неусетно как се бях озовала на земята, а Алис, Есме и Самър се бяха надвесили над мен. Карлайл ми държеше ръката, незнайно защо. Погледнах към предишните гласове и видях Едуард и Робин, рамо до рамо, бесни на Аро. Направих опит да стана – успешен. На краката си се чувствах малко по-добре и закрачих към двамата. Бях на милиметри тях, но като че ли земята под мен пак започна да се мърда и нова вълна от спомени започна да се приближава към мен. Но това, което никой не знаеше беше, че вече можех да контролирам способностите си. И без да исках се изкисках.
Едуард се обърна с изненада, а останалите забиха учудените си погледи в мен.
Веднага добих сериозно изражение. Хванах ръката на Едуард с намерението да се приближа до тях, а той отново обви ръцете си около талията ми защитнически. Стоях между двамата и усещах напрежението, но и нещо друго. От кога Робин бе на страната на Едуард? И от кога двамата заедно поддържаха една и съща позиция?
Но не това ме притесняваше! Атмосферата между Волтури и нашите две семейства беше напрегната и нямаше изгледи да приключи мирно. Дали щеше да се стигне до битка? Бяхме повече от тях…много повече! Не бяха толкова глупави. Но какво имаха предвид сенките на Джейкъб и Чарли по-рано? За каква изненада говореха? Още един въпрос без отговор, добавен към милионите възникнали във всяко вампирско съзнание, присъстващо на чистилището.
26 Глава - Силата!

Денят минаваше със скоростта на светлината, действията се развиваха, а някои се и повтаряха. Вече беше вечер и навсякъде около нас, всичко се приготвяше за своя сън: пеперудите кацаха на различни красиви цветя и свиваха нежните си крилца, птиците спираха красивите си песни, различни малки животинки се скриваха в подземните си домове, готови за своя сън. Само ние се отличавахме. Все още бяхме на чистилището, като група демони изправени в тъмнината сякаш готови да нападнат своята жертва в гръб и да се отдадат на аромата на алената й кръв. Да, дори и да бяхме „вегетарианци” си оставахме чудовища в известен смисъл.
Но, не това ме тревожеше сега. Бях застанала между Робин и Едуард, който ме бе хванал през талията, сякаш за да ме спаси от силата на разменящото се ръмжене. Бях пропуснала по-голямата част от разговора докато бях в нещото като транс, но това не пречеше да наваксам. Зад мен Карлайл все още се опитваше да разбере какво ми имаше. Елизабет, сегашната ми майка и Есме, която също ми беше като майка, си говореха за нещо, недоловимо за мен. Странно. Сякаш всеки се бе замислил за нещо важно, всеки освен мен. Аз все още мислих върху това, какво ли трябва да очакваме от Волтури. За какво бях предупредена? И наистина ли можех да контролирам силата си така, както си вярвах? Още въпроси без ясен отговор.
Но ето че отново и отново нещото се опитваше да ме достигне. Естествено, вече знаех или си мислех, че мога да се справя с наближаващата заплаха. Вълната от спомени, повечето от които неприятни, приближаваше. Дали да се защитя, или да не издавам на какво съм се научила? Хайде да пробваме с малко хитрост, а ако не издържа – силата ми!
Спомените ме връхлетяха отново като ято лешояди насочени към мършата. Започнах да виждам образът на Едуард, гората и всичко пак се повтаряше. Започнах да треперя отново, но не се предавах. Бях по-силна, а и той вече бе доказал, че все още изпитва нещо към мен. Но спомените се връщаха отново и отново към мен. Не, нямаше да използвам силата си. Не и сега, когато бях толкова близо. Започнах да се вглеждам в спомените и използвах всяка една болка, за да се засмея. Спомените продължаваха да се сипят отгоре ми, но аз отворих очи и погледнах право в Симон. Това го накара да спре и да погледне отново към Едуард и Робин. Те бяха бесни. Никога не ги бях виждала толкова свирепи. Имах чувството, че искат да го убият в този момент. Тъкмо тръгнаха напред, първо Едуард, а след това и Робин. За щастие Карлайл и Брус ги спряха.
- Недей, Едуард! - каза Карлайл като го хвана за рамото.
- Робин! - гласът на Брус беше по-твърд от всякога.
- Ако не престанете да си играете със съзнанието на Бела, няма да се въздържам втори път. - каза Едуард със леден глас.
- На същото мнение съм. - каза и Робин.
- Достатъчно! - каза Джейн с крокодилския си глас и погледна Симон.- Постигнахме целта си. Тя се успокои и вече може би е готова да приеме себе си като човека с най-впечатляваща способност от нас петимата.
Тя да не се беше побъркала? Вярно, че ако бяха прави, можех да бъда силна някой ден, но пък най-силната…
Погледнах към Едуард, който поддържаше някаква минимална дистанция с мен, но все още бе съсредоточен в Аро. Точно в този момент думите на сенките отново нахлуха в главата ми.
‘Волтури крият своята изненада за вас’ бе казал Джейк.
Затова просто се обърнах към Аро и го погледнах с най- сериозния поглед, с който разполагах. Той бе изненадан и отмести погледа си от лицето на Едуард към моето. Бях готова за това, но нямаше да откажа ако някой ми ако любимият ми ми бе вдъхнал малко увереност, но вероятно бе прекалено за обтегнатия момент.
- Още ли не си променила мнението си? – попита Аро с очевидно преправения си мил глас. – Би било добре ако се присъединиш към нас.
- Абсолютно и тотално напълно НЕ!- казах с леден глас. Дори успях да се учудя на реакцията на Едуард, когато ме чу. Извърна си главата към мен и ме погледна също толкова изненадано, колкото и всички останали.
- Тогава какво искаш да узнаеш от мен?- отвърна навъсено той.
- Искам да знам как точно се опитвате да ни изненадате? Скрита хайка в храстите?- казах с леко доловима ирония, но усетих, че бях на прав път.
Разтреперих се само при мисълта, че от значително по-бялото му лице в сравнение с допреди десет минути, можеше само да означава, че бях налучкала. В този случай Алис не помогна много.
- Права си, Бела.- прошушна тя.
Всички я изгледаха укорително,че не е могла да го предвиди.
Ето затова е било всичкото увъртане за гибелта на всички ни, за която Джейкъб и Чарли се опитаха да ме предупредят. Колко ли бяха? Десет? Дори и тогава нямаше да имаме такъв голям шанс. Отговор на мой друг въпрос – затова е трябвало да се науча да използвам силата си толкова добре. Ето, на всеки въпрос пасваше отговор! Сега само трябваше да намеря правилния начин.
- Ах, вие, мръсни гадове! Мислите си, че като докарате подкрепление, по-голямо от двете семейства, ще можете да отнемете Бела? Тя не е просто някакъв си предмет, но за вас явно е! – каза Едуард и изпълнения му докрай с отвращение глас притихна. Мислех си, че е приключил, но не беше.- Всички карате да се чувстват като нищожества, нали? Не, Бела е много повече! Тя е най-съвършеното създание, когото някога съм срещал.. Няма да я отнемете от нас току-така. Ако трябва бих си загубил живота за това.
- Така и ще стане ако не млъкнеш.- изкрещях му с паника аз. Думите му ме накараха за пореден път да се почувствам по-специална, но не исках да рискувам живота му. Ако това беше цената…Да, бих се съгласила да отида. Но все още оставаше една малка вратичка – силата ми.
Аро ни изгледа с противната си усмивка и после погледна към гората в съседство до нас. От там се появиха още десет вампира. Усещах тяхната сила и можех да позная, че всички, без четиримата стража, разполагаха с невъобразимо силни и развити сили. Нямаше как да се съревновавам с тях, въпреки че знаех, че ако Чарли е казал истината и не е било само някаква нереална измишльотина, то тогава щях да се справя.
- Да ви представя,- и той започна от ляво – надясно да посочва и представя хората. – Рената, Маркъс, Хейди, Афтън, Челси, Корин, Феликс, Сантиаго, Тейлър и Грег.
Да, първите шест човека притежаваха различни сили и със сигурност ги владееха много по-добре от мен. Спряха се точно до Аро и съвсем допълниха картинката от войни, готови за битка. Но с малко късмет и обединяване на силите ни, всичко може да свърши с „Хепи Енд”, нали? И това не е въпрос с липсващ отговор! Само бъдещето и Алис могат да кажат отговора, но нека не задълбаваме нещата. Нека оставим бъдещето на мира, а Алис нека се съсредоточи на атаките, които може и да понесе.
27 Глава - Изненада-а-а!!!

Някога случвало ли ви се е да ви прималее от страх? Ако да, то тогава знаете какво е усещането. Да ви се подкосят краката, езикът ви да се завърже на възел, гърлото ви да е неспособно да издаде и един тъничък звук. А онова малко гласче в главата ви, което винаги ви казва ‘Не прави това! Не прави онова!’, да каже с най-притеснения си тон ‘До тук бяхме!’. Тогава вече нещо ви кара да разберете, че краят ви скоро наближава, а не можете да го избегнете. Дали да не обърнете гръб на всичко и да избягате? То ако ставаше просто ей така, нямаше да има толкова различни същества по Земята.
Мммда, но защо да бягаш след като си имаш идея как може да излезеш от ситуацията без да оставиш след себе си жертви? Еми, аз знаех. Или поне предполагах.
Загледах се в новопристигналите вампири. Рената имаше моята сила, само че по-слаба. Маркъс, Хейди, Афтън, Челси и Корин също имаха сили, усещах го, но не помнех какви. Феликс, Сантиаго, Тейлър и Грег не бяха надарени с нищо друго, освен прекомерна сила и бързина. Те бяха мъничка частица от пазачите на Волтури. Мъничка, но опасна. Те определено не бяха дружелюбни, съдейки се по враждебните им погледи, които ме накараха да отстъпя назад и да хвана здраво ръката на Едуард заобикаляща кръста ми. Той усети все още непоказаният ми страх и ме притисна към себе си. Близостта му ме направи малко по-силна и погледнах отново към Аро, само че с много по-леден поглед.
Всички бяха заели отбранителна позиция. Ръмженето на Едуард и злобният поглед на Робин ме накараха да разбера, че някой ще се опита да ни засегне със силата си. Затворих очи и се оставих на емоциите, надигащи се в мен. Усетих как се отпускам и само ръката на любимият ми човек ме придържаше да не се строполя на влажната трева. Щитът затворен надълбоко в мен започна лека – полека да излиза извън мен и да покрива съзнанието на останалите от двете семейства. Но те все още не подозираха какво става.
- Карлайл! Добре ли си? - попита с доловима паника в гласа си Едуард.
- Да, защо да не съм? - отвърна Карлайл с изненада.
- Джейн току що те нападна със силата си. Предполагаше се да се гърчиш от болка! – и усетих погледа му върху мен. Очите ми бяха все още затворени с надеждата да запазя концентрацията си по-добре. – Ти ли го правиш?
Само се усмихнах и усетих как въздъхна с облекчение. Като че ли се радваше, че съм в безопасност поне за малко.
- Кажи ми ако решат да се изпробват над някой друг! - прошепнах.
- В момента всички са се съсредоточели в теб. И шестимата се опитват да ти причинят болка.- каза с омраза в гласа си той. Имах чувството, че ако не знаеше за нуждата ми от неговите ръце обвити около мен, би скочил срещу тях.
Отворих очи. Срещнах озлобените погледи на всички от страната на Аро. Бях достатъчно концентрирана, за да знам, че няма да наранят никой важен за мен човек.
Усмихнах се самодоволно на Джейн и това я накара да се побърка от омраза. Останалите не правеха изключение.
- Изумително! Невероятно! – каза с тържествуваш тон Аро.- Великолепна Бела, би ли ни удостоила с отговор? Как толкова бързо се справи със задачата да научиш за силата си?
- Получих голяма доза помощ от най - близките ми хора от човешкия ми живот.- казах с втора самодоволна усмивка.
- Превъзходно! Само за няколко минути? Очарователно! –не спираше да повтаря той.
- И това ми стига, за да ви кажа, че нямате шанс срещу нас. – дали бях прекалила със самоувереността? Не мисля.
Розали се засмя.Тя никога не беше на моя страна.Винаги намираше пукнатини в желанието ми да се сприятеля с нея.
- Бела е права. Ако наистина е научила как да използва силата си, която между другото е много повече от тази на Рената, няма как да я накарате да тръгне против волята си.- и ме погледна с усмивка на лицето си.
Изненада след изненада. Но имаше още нещо, с което да се справим – предстоящата битка. Все още не беше сто процента сигурно, че ще успея да се съсредоточа достатъчно, за да предпазя всички. Усетих как Джейн продължаваше и продължаваше да опитва. Силата й минаваше около щита, заобикаляше го търсейки пукнатина, в която да ни покаже истинската си злоба примесена с мощ. Уви за нея това бе невъзможно. По вятърът по от тези сблъсъци знаех накъде ще е насочен следващият и внасях повече сила от обикновено.
Но всяко нещо си има слаби страни, нали?
Ето, моята се появи. Джейн атакуваше от страната на Брус, Афтън се целеше в Карлайл, Хейди в Есме, Челси в Елизабет, а останалите в Едуард. Не можех точно сега да се предам. Затворих отново очи, но бе почти невъзможно да поддържам толкова много страни. Едуард явно разбра, че е по-трудно за мен и ме хвана още по-силно, за да мога да се съсредоточа изцяло. Алис и Самър бяха до мен и ми шепнеха, че мога да се справя. Стиснах очи, но усетих лекото ръмжене на Едуард. Нещо, каквото и да бе то, беше стигнало до него. Спомних си образа на Чарли и Джейкъб. Те разчитаха на мен. Не, Не, Не можех да ги разочаровам. Изправих се и отворих очи. Погледът ми беше див, всички инстинкти на вбесeн кръвопиец се бяха върнали в мен. Едуард се бе успокоил, защото успях да спра атаките към него. Останалите не бяха засегнати, но усещаха, че нещо се мъчеше да ги достигне. Но ето сега, в този момент, аз не бях Изабела Уейн. Аз бях Изабела Суон, най-свирепият вампир от техните кошмари.
Усмивката на Джейн отново помръкна, както и тази на всички останали. Момент ги делеше от тяхното нещастно падение, от жалкото им бягство.
- Мир! Мир, приятели. - каза с подправено милият си глас Аро. – Браво Бела! Никой не е могъл да се справи със сили като нашите...- и останалото го добави под носа си.-…до този момент.
- Аз предполагам, че вече нямате абсолютно никаква работа тук и можете да се качвате обратно на самолета за Италия.- за пръв път тази вечер се чу гласът на Джаспър.
- Много просто господа! Бяхте победени от моята сестра по закон! – изсмя се Емет и ми намигна.
- Предполагам сте прави. Много съжаляваме, че ви обезпокоихме така. Но Карлайл, Брус, стари приятели, какво ще кажете пак да обмислите предложението ни? – каза с непроменен тон Аро.
- Това не е наше решение. Бела може сама да контролира живота си. – каза Брус, подкрепян от Карлайл и Елизабет.
- Бела? – обърна се Аро към мен.
- Трябва ли да ви сразим още един път, за да разберете, че никога, ама абсолютно НИКОГА няма да съм съгласна! – и не обърнах внимание на хихикането на Робин, Лукас и Емет.
Купчинката от по принцип силните войни на Волтури се обърнаха и с печално тичане с скриха обратно в гората. Всичко беше отново спокойно и можехме да си отдъхнем. Алис и Самър ме поздравиха с прегръдки, изпълнени с прекомерна обич. Останалите направих същото освен Едуард. Той все още не можеше да се откъсне от мисълта, че някак си успях да спася двете ми семейства от гибел. Да, моите семейства, хората, които обичах толкова много без значение дали се разбираме или не.
Имаше още няколко прегрътки от другите и решихме най-накрая да се махнем от това място и да се приберем и да прзнуваме нашата победа.Празнуване - идея на Емет.Изобщо не бях забелазала че вече почти се съмваше докато бягахме през гората.Толкова много неща се случиха за една кратка нощ.Толкова много неща разбрах,за толкова кратко време.И най важното беше,че си спомнях всичко.Може би не беше по най хубавият начин,по който ме накараха да си спомня.Но все пак знаех миналото си като човек.А,и друго важно нещо имах невероятна сила,която можех да контролирам.
Вече бяхме в къщата на Кълън.Емет пусна стерео-уредбата от стаята си и покани Розали на танц. Така направиха и Лукас, и Джаспър, и Брус. Да, всичко беше идеално, но нещо продължаваше да ме кара да се чувствам унила. Не бях усетила как и кога песента се бе сменила, а танцуващите двойки бяха седнали наоколо.
- Е, Бела! Ако продължаваш да седиш умислена, Едуард ще си измисли друго занимание! – и погледнах изненадано към Алис.
- Какво?
- Толкова ли е трудно да приемеш, че днес ти си нашият Супер герой? – каза с веселата си усмивка тя, а всички останали я подкрепиха със звънкия си смях.
- Хайде, ела! – каза Едуард и ме издърпа от канапето.
Какво ли пак ми беше приготвил? Но защо ли си задавам този въпрос? И пак отговарям на въпроса с въпрос!Ох Няма значение.Сега беше моят момент на триумф. Сега беше моят момент на щастие и никой, абсолютно никой не би могъл да ми го развали! Това бяхме аз, моята победа и моето щастие!
28 Глава - Страст!

Любов? Какво е любовта? Някой може ли да даде точно понятие за това неземно чувство? Ще можете ли дори да го произнесете правилно? Любовта е онова съвършено чувство, което те завладява изцяло, кара дъхът ти да спре, когато видиш любимия човек и сякаш пеперуди започват своя първи величествен танц в сърцевината на своя стомах. Да, спираш да мислиш за всичко освен за лицето на му, а сърцето ти започва да бие като обезумяло и усещаш прилив на допълнителна кръв във всички части от тялото си, особено в сърцето. Да, при нас любовна е много по-силна отколкото при нормалните смъртни, хората, защото си намерил своята сродна душа и си готов да прекараш вечността с нея, с нейното обаяние и разкош.
Бяхме в къщата на Едуард и всички се чувстваха като у дома си. Емет и Розали не спираха да се смеят един на друг, Карлайл и Брус танцуваха със съпругите си, Алис и Джаспър се бяха изнесли на балкона и си говореха заедно със Самър и Лукас, а Робин…той просто беше щастлив – можех да позная погледа му. А Едуард ме беше хванал за ръка и ме поведе нанякъде из лабиринта от коридори на дома си.
- Къде отиваме? – попитах с изненада.
- Не помниш ли пътя? – и се обърна към мен. Видях сериозното му изражение.
- Не мисля. – казах аз и погледнах към дървената врата, пред която спряхме.
Той я отвори леко и спомените пак навлязоха в главата ми. Това бе стаята му. Но нещо бе различно, имаше легло.
- Трябва да поговорим. – каза той с безкомпромисен тон.- Добре ли си?
- Чакай,- направих пауза, в която погледът ми се плъзна по тялото ми.- Две ръце, два крака, студена бяла кожа, по пет пръста на всяка ръка и крак,...Ммм, Да! Всичко е точно.- и го погледнах с насмешка. Неговото лице обаче не се бе променило.
- Знаеш за какво говоря.
Да, знаех. Имаше предвид всичките спомени, но това бе минало и такова трябваше да си остане.
- Добре съм,наистина.
- Не, не си. Не се опитвай да бъдеш силна пред мен.Видях болката, която изпита, когато беше под контрола на Симон. Не исках да става така…- и гласът му се пречупи от болка.
Краката ми омекнаха и седнах на ръба на леглото. Той обаче остана прав.
- Това ми помогна са открия силата си. – промърморих.
- Да, но те нарани. – оспори с кадифения си глас той.
- С една малка труднозабележима частичка да. Но не толкова, колкото ме накара да се почувствам някак си…загубена. – той почака да чуе обяснението и затова продължих. - Видях те как си тръгваш и усетих как смисълът на живота ми си тръгва с теб. Не знаех какво съм, коя съм и защо все още съм жива. Но когато отворих очи ти беше там.Знаех,че ти ме обичаш,че никога не си преставал да ме обичаш.Защото по някакво стечение на съдбата,отново се видяхме и отново се влюбих в теб!Ти ме гледаше... Точно както ме гледаш сега – с твоя поглед и с…- замлъкнах. Просто гласът ми прекъсна своето изказване. Не можех да обеля и дума повече в този момент.
Погледнах надолу.
- Съжалявам за всичко, което съм те накарал да преживееш,което съм ти причинил.Не исках да те губя, но сега не е по-различно. Аз съм тук, до теб и винаги ще ти принадлежа. – и сложи нежно меката си длан на бузата ми.- Никога повече няма да допусна да бъдеш наранена от някого. Извинявай, извинявай за всичко, което някога съм ти сторил, за всичката болка, която си таяла през всичките тези години. Моля те, прости ми!
- Добре!Само че при едно условие. – и го погледнах изпитателно в очите. – Спри да се самообвиняваш!
- Мисля, че мога. – каза той и приближи устните си на милиметри от моите. Достатъчно, за да прошепне, - Обичам те!
- Знам. – и се усмихнах. Погледът му бе настоятелен и не можах да не се подчиня. – И аз те обичам!
Все още бях на леглото, а той стоеше пред мен и не отместваше погледа си от моя. Устните му бяха все така близо до моите и усещах дъхът му да гали върха на езика ми. Всичките ми инстинкти заемаха връхна точка, но никога не можех да предвидя какъв щеше да е следващия му ход. Това бе силата на Алис, не моята. Той отмести ръцете си от бузата ми към ухото ми, а после надолу по врата ми като леко докосваше кожата ми. Леко, но безкрайно нежно. Погледът му за съвсем кратък момент се насочи към вратата, но после отново срещна моите изпълнени с изненада и незнание очи. Усмихна се с тази малка усмивка, която ме караше да настръхна. Дали всичко това бе реално?
Най-накрая се престраши и притисна устните си в моите. Не ги отдели дори и когато грациозно се изправи и застана над мен на леглото. Паднах по гръб и тогава усетих колко меко всъщност бе покривалото. Дали го бе избирала Есме или Алис, а може би и Розали? Не, не трябваше да мисля за това.
Едуард постави дланите си на рамената ми и леко започна да откопчава блузата ми. Копче след копче. Но все още не отместваше устните си от моите. Езикът му премина по дължината на долната ми устна. За момент се отдели от мен, колкото да може са съблече блузата си. Беше толкова хубаво, когато ме придърпа към себе си, допирът на тялото му почти свързано с моето ме караше да изкрещя, но самоконтролът все още ме държеше под своята мантия. Ръцете му преминаха от рамената ми към талията ми и се спряха на бедрата ми. Започна нежно да целува бузата ми, вратът ми, ключицата, ръката. Устните му не спираха да обхождат тялото ми и да изпращат все по-горещи и по-горещи импулси към главата ми и желанията ми. С леко но бързо движение, той ме освободи от претърканите ми джинси и дланите му пак се спряха на бедрата ми, като се обвиваха около кръстът му. Ръцете ми бяха заровени в бронзовата му коса, а устните ми се движеха в синхрон с неговите, освен когато той целуваше тялото ми. Тогава просто използвах момента да се насладя на страстта.
Не след много моменти и той бе освободен от затвора на дънките си също. Хладната му кожа бе допряна в моята и без да исках настръхнах.
- Добре ли си? – попита запъхтяно той.
- По-добре не съм си и мислела, че ще бъда. – отговорих не по-свързано от него.
Устните му описаха красивата ангелска усмивка, за която винаги съм мечтала.
С бързо, но внимателно движение ме преобърна над него, а Едурд застана под мен. Използвах момента, за да го подлудя, така както той ме караше да се чувствам. Устните ми се преместиха от неговите към ухото му, а после и по кожата на врата му. Това явно бе достатъчно, за да разбере как ми действа и отново, със същото бързо, но нежно движение, ме върна в предишната позиция – той над мен, а аз под него.
Устните му описваха кръгове по тялото ми, сякаш се опитваха да ме накарат да стена от желание, от страст, от любов по него! Да, бях готова на всичко! Да, обичах го и се наслаждавах на момента, с надеждата да е така всеки ден, всяка нощ!
Той не преставаше да ме целува, а аз да му отвръщам. Бяхме в неговата стая, в неговото легло. Дали бе планирал всичко или леглото просто така се бе озовало там? Щях да го питам, но не сега. Сега се отдадох на страстта породена от безкрайната ми обич към него. Едно вече небиещо сърце, съживено от една малка искрица. Дали и той се чувстваше така? Дали и за него това бе толкова специално, колкото и за мен?
Не, без повече въпроси за тази вечер. Нямаше значение кой беше в къщата, дали можеха да ни чуят и усетят. Бяхме само аз, той и нашата любов, а от този момент се превърна в нещо много по-голямо. Сякаш светът се въртеше в една посока, изгрева се казваше Едуард, а залезът – Бела. Денят започваше с него, свършваше с мен. А в този момент любовта и страстта контролираха всичко.
29 Глава - Нещо различно....

Някои казват, че сънищата са преобърната реалност. Може и да е така, но тогава означава ли, че всичко, което сънуваме, е реалност? Не, не би трябвало. Защото всеки сън, отминал като вятър през съзнанието ни, би трябвало да донесе в нас спомени от усещанията, от приключенията, от желанията за постигане на все по-нови и по-нови висини в живота. Може и да са нереални неща, просто случващи се в съзнанието ни, когато се отнасяме към ново измерение. Измерението на вълшебното и всевъзможното. Измерението, в което любовта винаги ще съществува, без значение мястото, начина, хората, характерите или останалите малки пречки, съществуващи в реалния свят. Не, това бе света на мечтите, които с помощта на надеждата се превръщаше в нещо бленувано, нещо искано и готово да се постигне с цената на всичко. Но това правеше изключение – бе реалност, със съдържанието на сън. Моят любим сън.
Бяхме само аз и той, той и аз, ние, само ние. Всяко негово докосване, всяка негова целувка оставяше изгарящо, но все пак изключително приятно усещане, по кожата ми. Не можех да не се учудя кога е минал денят, нощта и вече беше отново сутрин. Неделя сутрин.
Колкото и изненадващо да бъде, все още бяхме в леглото му. Дължината на красивото му тяло заемаше повече от половината легло, но аз нямах нищо против да лежа с опряна на голите му гърди глава. Ръката ми нежно галеше кожата му, карайки го да настръхва отново и отново подлудявайки го. Той беше със затворени очи,и явно си мислише за нещо.Аз леко и внимателно се надигнах,като докоснах нежно устните му.Той ме притисна още по силно към себе си.После достигнах до ухото ми.
- За какво си мислише? – прошепнах.
- В момента ли? - и ме погледна с топлия си, изпълнен с любов и отдаденост поглед. – За това, че не бях свършил с целувките.
Аз се усмихнах, а той сложи палеца си под брадичката ми и извърна лицето ми към неговото, за да ме целуне отново. Беше неочаквано настоятелен за себе си, но това не ми пречеше. Напротив – харесваше ми.
- Трябва ли да ме подлудяваш така? – попита той с мекия си глас.
- Подлудявам ли те? – попитах невярващо.
Той се изправи като ме остави да падна под него на леглото. Надвеси се над мен и доближи устните си до ухото ми.
- И то много! Караш ме да не спирам да те целувам без прекъсване, без дори почивка за въздух, защото въздухът е изпълнен само с надежди за още един ден прекаран с теб. – прошепна той.
Искаше ми се да крещя, но бързо овладях и тази емоция.
- Тогава не спирай. – успях да прошепна задъхано от неочакваното размърдване в стомаха ми. Не, не бях гладна. Оу, това бяха същите пеперуди, които отново танцуваха своя танц, сякаш посветен на любовта.
- Ще. Ти. Напомня. Какво. Си. Казала. – каза той разпокъсано докато ме целуваше след всяка мъничка думичка.
Ръцете ми бяха обвити около врата му, докато той целуваше нежно меката ми, студена като камък, кожа.
Изведнъж спря и изръмжа.
- Ъх? – попитах объркано.
- Емет.- каза той кратко и се изправи.
С прецизни движения си облече блузата, а после и джинсите. Последвах примера му и също толкова бързо се облякох и неочаквано бързо оправих чаршафите и покривалото на леглото. Сега всички доказателства бяха унищожени.
- Колко жалко! – каза той като се приближи до мен. – Харесваше ми иначе. Толкова ми се искаше да те затворя тук, но предварително да ти скрия дрехите.- и се изкикоти.
- Не бих имала нищо против да ти бъда затворник.- и позволих на ръцете му да ме придърпат към него.- Кога се очаква да нахлуе със зверски вик?
- Вик? - и отново се изкикоти преди да ме погледне с игривото си пламъче в златистите очи.- След три…две…едно…
- Може ли да вляза? - чу се след почукване по вратата.
- Винаги си добре дошъл, Емет.– каза с ирония Едуард и се пресегна да отключи вратата. Кога ли я бе заключил?
- Здравейте! – каза с развеселено изражение Емет и влезе, последван от Алис - Както се бяхте отделили от всички, решихме че сте се удавили, но това практически е невъзможно…
- Затова решихте да проверите лично? – добавих саркастично. – Толкова е милооооу!
Едуард не можа да не се изкикоти. Алис, която вече бе до мен, също се изсмя. Само на Емет не му беше смешно. Защо ли?
- Това предполагам е част от силата ти – да обземаш нечий мозък и да разбереш какво ще каже.- каза той с кисел и заядлив тон.
- Не. В момента сливаш силите на Алис и Едуард, а интерпретирани в мен няма да изглеждат толкова яко. – продължих със сладкия си детски глас. Ако не ме гледаше така злобно, като изключим хилещите се Алис и Едуард, би си помислил, че говори с някое три-годишно момиченце.
- Да. Както и да е,- избърза да смени темата. – Може ли да ти отнема Едуард? Трябва да направи нещото, което ми обеща преди мноооого време.
Погледнах към Едуард, който не спираше да се хили с Алис.
- Дълга история.- успя да смотолеви хилейки се.
- Ще имате достатъчно време през нощта.- каза още по-заядливо Емет.
- Определено.- добави кискайки се Алис.
Емет хвана Едуард за рамото и го поведе навън.
- Чао, Едуард. Чао, големи мечо! - не успях да се сдържа и аз се изхилих.
Той излезе шумно от стаята.
Всички долу се хилеха, а Емет тръшна входната врата.
- Скоро ще ти излезе през носа. – успя да си поеме въздух Алис.
- Даам. – и се замислих. Чувствах я по-близка сега, когато знаех, че ме е познавала от човешкият ми живот.
- Добре ли си?- попита тя, опитвайки се да добие сериозна физиономия- неуспешно.
Кимнах.
- Просто се замислих колко близки сме всъщност.
- Като сестри.- добави тя.
Прегърнах я. Харесваше ми да има още някой, освен Самър, който да можеше да ме разбира като момиче.
Долу бяха и останалите части на семействата ни. Самър и Лукас се бяха усамотили отново на терасата, Брус и Карлайл си говореха за политика, мисля, Есме и Елизабет май обсъждаха мен и Едуард. Розали превърташе каналите, а Джаспър и Робин играеха карти и очевидно се забавляваха. Никой не ме погледна,когато слязохме,което бе добър знак. Всичко си беше нормално, вече си бях отново Бела – не Бела Спасителката.
- Искаш ли да ти покажа нещо? – каза с усмивка на красивото си лице.
- Нали вече знаеш отговора?
- Да! Страхотна си! Супер!- и заподскача от радост. Но защо?
Хвана ръката ми и ме поведе към стаята си. Когато влязохме вътре ми трябваше време, за да усетя колко е разчистено и подредено. Много по-различно от останалите стаи. Всички книги бяха подредени по азбучен ред, дрехите бяха сортирани по материя, обувките по вид и само едно мъничко нещо ме накара да се засмея.
- Какво?- попита тя, изваждайки някаква малка кутийка от ръцете си.
- Чаршафите. Бродерията е същата.- казах леко притеснително.- Ти ли беше?
- Да. Най-доброто за теб.- каза тя подавайки ми малката жълта кутийка.
Отворих я предпазливо.
Вътре имаше нещо като стъкълце, в което бе запечатана красива синя пеперуда. Тя нежно бе разтворила крилцата си сякаш готова да политне към необятността. Огледах красивият предмет от всички страни, опитвайки се да разбера какво всъщност бе .
- Едуард намери това на мястото, където загубихме следите ти в гората. До него имаше едно малко цвете, покрито сякаш с хиляди малки диамантчета. Но само това можеше да държи до себе си докато не беше в гората, търсейки те. – и гласът й се заглъхна на последната дума.- По едно време не можа да издържи и искаше да го изхвърли. Не можеше да изтърпи болката, която го изгаряше с всеки изминал ден. Опитах се да спася кехлибара(?) и затова го прибрах. Но сега, мисля, че трябва да се върне при собственика си.
- Не, не мисля, че е мой.- прошепнах аз.
- Няма на кого другиго да принадлежи такова красиво нещо. Освен…- и двете добавихме едновремено.- На Едуард.
Пъхнах отново красивият предмет в кутийката.
- Може ли аз да му го дам?- попитах Алис.
- Разбира се, Бела.- и се усмихна с нейната чаровна усмивка.
- Благодаря.- и спрях за момент.- А знаеш ли къде отидоха?
Тя се засмя.
- Всъщност, да. Емет си искаше обещаната борба.- и тя отново се изкиска.- Беше му омръзнало да стои на едно място и искаше да се поразтъпче. Съжалявам, но не можах да го спра, а и вие бяхте там цял ден и не се очакваше да излезете скоро…
- Да. Няма значение. Така или иначе трябва да направя нещо.- и й се усмихнах.- Благодаря за кехлибара , страхотна си.
- Знам.- и отново се изкиска.
- До после. Кажи на останалите, че излизам.
- Къде отиваш? - попита тя несъзнателно.
- Трябва ли да питаш?! - отговорих й весело аз.
- Всъщност не. Няма да казвам къде си отишла.
- Направо те обичам.
- И това знам.- и ми намигна.- Хайде, побързай.
И профучах край вратата. Всички се обърнаха учудени и усетих изненаданите им погледи забити в гърба ми, но нямаше значение. Всичко очакваше мен. А дори и да им кажеше Алис, какво можеха да направят? Нищо! Любовта е тази, която води нашите чувства. Нашият разум и нищо друго. Затова никой не можеше да се спре пред нищо, свързано с любимите ни хора, а в този случай най-любимият ни човек.

Глава 30...

Животът е толкова непредсказуем.Животът е предизвекателство,което трябва да посрещнеш.Винаги се случват неща,които най малко очакваш да се случат.Толкова много се изненадваш,на това което най малко си очаквал че ще стане.
А на мен определено ми се случиха,много неща,които не очаквах,че ще се случат.Да се влюбя в човека,който вече съм обичала и преди.Да възвърна спомените си.Да открия сила,която нямах и представа,че имам.Е както и да е! Вече почвах да свиквам,на все повече изненади.Като например,това което ми показа Алис.Беше толкова красиво и хубаво,от страна на Едуард.Още колко щеше да ме изненадва?Е сега реших да му го върна!
Излязох от къщата,като не обърнах внимание на изненаданите погледи на всички.Дано Емет и Едуард бяха свършили със тяхната си борба!Но къде ли бяха?Почнах да бягам,като се опитвах да надуша миризмата му.Не,нищо за сега!Къде ли са отишли?Трябва да са наоколо тук из гората!Защо не можеше да чуе мислите ми сега?Щеше да е полесно ако ме чуеше и разбереше,че го търся!Обикалях наоколо и реших накрая да отида на нашата поляна.Никаква миризма от тях!Отидох на поляната и седнах на земята.Беше си същата,както преди.Беше такава тишина,чуваше се само вятърът,който духаше слабо.
Колко странно.Преди на това място Едуард ми беше разказал всичко,сега като си спомнях всичко.Всичките неща,които съм преживяла с Едуард като човек.Колко ли му е било трудно,когато е разбрал че съм мъртва?И колко ли се е изненадал,когато ме е видял отново и не е знаел какво се е случило?А аз изобщо не го познавах тогава.А той знаеше всичко за мен,е почти всичко.Стига толкова,това е минало!Казах си аз.Нека живея в настоящето вече.
Заслушах се и за най малкия звук.Освен вятърът нищо друго не чувах.Но сега изведнъж усетих миризмата му.Да ли ме беше усетил?Явно да защото я усещах все по близо.Реших да го изненадам.и се скрих до едно дърво,макарче май нямаше смисъл,той щеше да ме усети.Тогава го видях той скочи на земята и грациозно се изправи,като се огледа.Ах ще види той!
Затичах се бързо към него и го съборих на земята.
- Бела! - каза той изненадан и се превъртя бързо и ме притисна на земята. - Какво си милиш че правиш?Защо не ме изчака в къщи? - попита той,като държеше силно ръцете ми в неговите.
- А ти защо не си показал още малката ти изненада? - попитах го аз като го издразних
- Моля? - не разбра той.
Аз го погледнах изпитателно и той също,като се опитваше да разбере за какво му говорих.Но не исках да се сети и прекъснах милите му със страстна целувка.Целувах го настоятелно,ръцете му освободиха моите и той плъзна раката си по тялото ми.А аз обвих ръката си в косата му.Тогава той усети малката кутийка,която беше в джоба на дънките ми
- Чакай малко! - каза той като се отдръпна от устните ми и това ме раздразни
- Не съм свършила с целувката - казах му аз
- А,аз свърших - каза той и стана.
Погледнах го мрачно.Какво му става?Не искаше ли повече да ме целува?Все още стоях на земята,а той ме погледна
- Ще убия Алис! - изръмжа той
По дяволи те.Сетил се е
- Недей! - казах му аз - Много ми хареса - казах мило аз - Не трябвало да го изхвърляш!Добре,че Алис го е прибрала.
- Алис винаги се бърка,където не и работата.За толкова малка е невероятно дразнеща понякога - каза той
- Хей! - казах аз и станах от земята - Стига си говорил глупости.Казах ти,че много ми харесва,но всъщност е твое. - и му подадох малката жълта кутийка
- Бела.... - каза той и като,чели искаше да си подбере думите,които щеше да каже - Това ми напомня за болката,която изпитвах,когато те нямаше,когато мислех,че никога повече нямаше да те видя,че никога няма да мога да те докосна отново.Аз....
Сложих пръст върху устните му,за да спре да говори
- Спри - казах му аз тихо - Няма значение,сега съм тук с теб.И винаги ще бъда с теб и ще съм твоя,докато не ти омръзна
- Никога няма да ми омръзнеш.Нямаш представа колко много те обичам - каза тихо той
- Аз също много те обичам и за това,ако ме обичаш задръж го - казах му мило аз
- Добре! - каза той и се усмихна,така както на мен ми харесваше и взе малката кутийка и я прибра.
После докосна нежно устните ми А,аз само това и чаках.Не исках да спира да ме целува.
- Извинявай,че прекъснах целувката преди малко - прошепна той в ухото ми
- В момента пак го правиш - казах му нацупено аз
Той се усмихна и отново ме целуна.
Когато свърших ме със целуването се прибрахме в къщи.Да сега неговия дом ми беше нещо като втори дом.А другите все още бяха там и не си бяха тръгнали.Пресъединхме се към тях и седнахме на дивана.Тук бяха Алис,Джаспър,Емет,Розали,Самър,Лукас и Робин.
- Най накрая да видя сестра си малко - каза Лукас
- Съжалявам,че ви я отнех - каза Едуард
- Не съжалявай - отвърна му той - Сигурен съм,че на нея и е било приятно - ухили се той
- Знаеш ли,бих искал да поговоря малко със Робин - прошепна ми той
- За какво? - Попитах го аз объркана
- Не се тревожи само ще поговоря с него - каза тихо той - Робин - каза вече силно той - Може ли да поговорим малко?
Робин,който седеше на масата и играеше карти със Джаспър,го погледна объркан.
- Сега ли? - попита той
- Да ако може - каза Едуард
- Добре - каза Робин - Недей да мамиш - каза той на Джаспър,а той се ухили и кимна.
Те излязоха през вратата,а аз се зачудих какво искаше да му каже Едуард.
- Спокойно Бела - каза Джаспър - Просто иска да му обясни
- М да - казах аз и сега се сетих,че иска да говори с него,понеже Робин подозираше семейството на Едуард,за това че те са убили майка му и са го превърнали във вампир.
Седнаях на дивана,докато Алис ми правеше педикюр и маникюр.Естествено първо беше направила и на Самър.Двете се разбираха много добре.Едуард и Робин още не са бяха върнали.Но не се притеснявах,явно заради Джаспър.Вече беше станало вечер.
- Защо не останете тази вечер вкъщи? - попита Алис - А утре ще отидем всички на училище.
- Идеята не е лоша - каза Лукас и Самър също се съгласи - Не знам,как ще разделим Бела от Едуард - засмя се той,както и Емет.
- Хей! - казах аз и му хвърлих една възглавница в лицето.
- Не мърдай Бела! - ядоса се Алис,докато ми правеше педикюра.
- Извинявай! - казах и мило аз.
Най - накрая се появиха Едуард и Робин.Погледнах ги,бяха усмихнати.Ох облекчение!Робин отиде отново при Джаспър.
- Не си пипал картите,нали? - попита той,а Джаспър кимна - Алис?
- Спокойно не ги е пипал - увери я той
- Вярвам ти - каза той
Едуард се приближи към мен и се протегнах за целувка.
- Не я докосвай - каза ядосана Алис,Едуард я изгледа,а аз и изръмжах - И стой мирна!
- Алис моля те - казах аз
Чух кикотеното на Самър,Лукас и Емет,но не им обърнах внимание.
- Не!После ще си имате предостатъчно време за целувки - каза тя - А сега не се движи моля те.
Гърр.Едуард беше прав,за толкова малка,понякога е невероятно дразнеща,но си я обичах.Едуард седна на фотйола и ме гледаше.Не е честно исках поне една малка целувка.Малка ли?Не нямаше да ми стигне.Алис приключи със педикюра,но пак трябваше да не мърдам.Стоях няколко минути така,като постоянно гледах Едуард и той също мен,като се усмихваше от време на време,а аз се мръщих.По едно време се появиха Карлайл и Брус.Лукас му каза,да останим тук таза вечер.Брус нямаше нищо против,а по лицето на Едуард се появи широка усмивка.Не издържах повече и станах като отидох при него,и седнах в скута му,а той обви ръцете си около кръста ми.Алис ме изгледа,ноне каза нищо този път.Слушах как другите си говореха Самър и Алис за дрехи,Карлайл и Брус за някакви историй,Робин Лукас,Емет и Джаспър пък играеха и четиримата карти,и май Емет се опитваше да мами.А докато слушах,Едуард ме целуваше по косата и ме докосваше със ръката си бавно и нежно навсякаде,което ме караше да изтръпна.Обърнах се към него,той искаше да ме целуне,но аз прошепнах в ухото му.
- Да отидем горе - казах тихо аз,такаче само той да ме чуе.
Той се усмихна и станахме,като излязохме от стаята и направо бягах до неговота стая,като нямах търпение.За секунда вече бях вътре,както и той.
Не му позволих нищо дакаже,а направо го целунах.И двамата бяхме настоятелни.Той ме предърпваше към него още по силно.Боже как е възможно толкова много да го желая?Почнах да разкопчавам ризата му и бавно я свалих,като го докосвах навсякаде.
- Момент! - каза той,като дишаше тежко
- Какво? - попитах аз,а той просто отиде да заключи вратата.
Отново ме предърпа към себе си,като ме целуна и ме притисна на леглото,като беше над мен.Той ме целуваше,и не ми оставаше да си поема дъх.Но вкрайна сметка имах ли нужда от дъх?Тогава съвсем за малко се отдръпна от устните ми и поех дъх,а той разкопча блузата ми и я махна..Целуваше ме на всякъде,после бързо се отърва от дънките си както и от моите.Идеше ми да изкрещя,колко много го желаех!Колко много исках да бъда с него,завинаги.Кожата му докосна моята,и отново почуствах как изтръпнах
- Обичам те! - казах задъхано аз. - Искам да бъда с теб завинаги.
- Аз също любов моя.Завинаги! - каза не по задъхано от мен.
И отново бяхме едно цяло.Да го усетя,да го докосвам навсякаде,да крещя от желание и страст по него.Как той ме докосваше нежно и не спирайки да ме целува.
Секундете течаха,минутите и часовете минаваха.А страстта между двамани не намаляваше.Нямаше дума която да опеше всичката тази страст,тези желания,тези емоций.Но имаше една кратичка думичка,която може би можеше - ЛЮБОВ!Безкрайна,могъща и вълшебна любов!

Глава 31 - Едуард!

Винаги всеки остава с убеждението, че денят не може да стане по-хубав. Но, аз мога да докажа, че всички грешат. Както си мислиш, че си на върха на щастието си, че нищо не може да стане по-хубаво от това и сякаш някой може да се провикне...Изненада! И всичко става още по-неочаквано приказно хубаво. Сякаш адреналина се вдига или си взел дрога, но не! Нищо подобно! Има само един виновник - любовта, водеща до прекомерна и безкрайна страст.
Все още бях в леглото,а Бела се беше сгушила в гърдите ми,като я галех нежно на всякаде със ръцете ми.Чувтството беше толкова невероятно,не можех да го опиша.Да я целувам,да бъда с нея,да бъде само моя.Нищо друго не исках освен нея.Да.Но въпреки това,знаех че тя ме обича,както и аз я обичах,но нещо не ми достигаше напълно...
Малка светлина почнах да виждам през прозореца и стаята почна да става по светла.Кога беше станало сутрин?Толкова бързо ли беше минала нощта?Странно!
- Трябва да се приготвим за училище - прошепнах и аз тихо,като я галех по косата.
- Не може ли да останем цял ден и цяла нощ така,толкова ми е хубаво.Може да пропуснем училище - каза тихо тя
Засмях се.Сякаш четеше мислите ми!Исках да остана така завинаги с нея. Но все пак...
- Аз също скъпа,но трябва да отидем на училище.
Усетих,че се намръщи леко,и отново се засмях.Тя ме искаше толкова много,колкото и аз.
- Щом се налага - каза тя.
Тя се повдигна и сега лицето и беше на сантиметри до моето.Почна да ме целува на всякъде по лицето,но не и по устните ми,явно искаше да ме дразни.Нямаше да и го позволя.Сложих ръцете си на лицето и го извърнах към моето,като докоснах устните и.Тази страст никога нямаше да свърши.Щях да я обичам вечно.
- Сигурен ли си, че искаш да ставаме - прошепна тихо тя
Ах,определено ме дразнеше.Ще и го върна.Бързо и нежно се обърнах,като я притиснах на леглото и почнах да я целувам.Усещах как тя изтръпваше при всяка една моя целувка по тялото й.После намерих устните й.Но целувката беше много кратка,като се отдръпнах.
- Да ставаме - казах аз и станах,като се опитвах да не се засмея като видях изражението й.
- Какво? - попита тя объркана. - Нарочно го направи.
- Кое по точно? - попитах аз като се направих на ударен.
Бела взе една възглавница и я хвърли по мен.
- Много си раздразнителна - казах аз,като вече бях облякал панталоните и търсих да облека друга риза.
- Като ме дразниш.Да така ва съм - каза тя и стана бързо.Тъкмо си беше облякла дънките и тениската,като взех блузата и.
- Би ли ми дал блузата? - попита тя
- А ти какво ще ми дадеш? - попитах закачливо аз.Но тя вече беше взела бързо блузата и се облече.
"Ей, цял ден ли мислите да останете в стаята? - чух гласа на Емет - Тръгваме за училище."
- Хайде, другите ни чакат - казах и аз.
Тя се намръщи и излязохме от стаята.Другите вече бяха долу в гаража.Явно някой беше отишъл да вземе сивото ауди,защото беше вътре.
"О, ето ги и влюбените.Мислех че няма да искате да дойдете на училище" - чух Лукас
- Грешно си мислил - отговорих му аз
Аз, Бела, Алис и Джаспър влязохме в мойта кола.Другите бяха в колата на Бела.
Докато карах се замислех за нещо.Защо не ми достигаше напълно нещо?Бяхме заедно, и бях щастлив, обичах я безумно.Исках да бъда завинаги с нея.Помислих си за Алис и Джаспър те си бяха заедно щастливи, обичаха са...ето го отговорът...бяха "женини"...А аз не бях женен за Бела, тя все пак не беше напълно моя.Ах!Трябваше да измисля хубав план.
Вече паркирвах на паркинга пред училището.Другите паркираха точно до нас.Излязохме от колата и се запътихме за училище,като обвих ръце около кръста на Бела.Първия час имаше със Лукас,а аз със Емет.Изпратих я до стоята и нежно я целунах почелото.Тя леко се повдигна, а аз се усмихнах.
- Ще се видим после - казах аз и заминах,като видях че се намръщи отново.Засмях се и със усмивка влзяох в стаята.Емет вече беше на мястото си.
"Та как е любовта?" - попита той
- Много добре - казах аз
"Да личи си.Много си ухилен.Би трябвало аз да съм ухилен, не ти"
Отново се засмях.Определено бях в добро настроение.Първо защото подразних Бела, а изражението и беше много смешно.Второ бях и за друго щастлив трябваше да потдготвя малката ми изненада.Интересно...Как ли щеше да реагира?